Гледката често е неприятна, но въпреки мрака в романите му, вътре има един оптимизъм, че не всичко е изгубено.

Призвани сме да търсим това „не всичко“.

Епилог на “ Престъпление и наказание“ 1866 г.

Расколников лежа в болницата до края на постите и целия Великден.

Вече на оздравяване си спомни сънищата, когато още лежеше с температура и бълнуваше.

Присънваше му се през време на болестта, че целият свят е осъден да бъде принесен в жертва на някаква странна, нечувана и невиждана смъртоносна епидемия, идваща от вътрешността на Азия към Европа.

Всички са обречени на гибел с изключение на някои твърде малобройни, избраници.

Бяха се появили някакви нови трихини, микроскопични същества, които се вселяваха в телата на хората.

Но тези същества бяха духове, надарени с ум и воля.

Хората, приели ги в себе си, веднага побесняваха и полудяваха.

Но никога, никога хората не бяха се смятали толкова умни и непоклатими в правотата си, както се смятаха заразените.

Никога не бяха смятали за по-непоколебими своите присъди, своите научни изводи, своите нравствени убеждения и вярвания.

Цели селища, цели градове и народи се заразяваха и лудееха.

Всички бяха в тревога и не се разбираха, всеки мислеше, че той единствен е носител на истината, и се измъчваше, като виждаше другите, биеше се в гърдите и плачеше и кършеше ръце.

Не знаеха кого и как да съдят, не можеха да се споразумеят какво да смятат за зло, какво — за добро.

Не знаеха кого да обвиняват, кого да оправдават.

Хората се убиваха взаимно в някаква безсмислена злоба.

Събираха едни срещу други цели армии, но армиите, вече в поход, изведнъж започваха сами да се унищожават, редиците се разбъркваха, воините се нахвърляха един срещу друг, намушкваха се и се колеха, хапеха се и се изяждаха един друг.

В градовете по цял ден камбаните биеха тревога: но кой и за какво призовава, никой не знаеше, а всички бяха в тревога.

Изоставиха най-обикновените занаяти, защото всеки предлагаше свои мисли, свои поправки и не можеха да се споразумеят; земеделието спря.

Тук-там хората се стичаха на групи, споразумяваха се за нещо, кълняха се да не се разделят, но тутакси започваха нещо съвсем различно от това, което току-що бяха проектирали, започваха да се обвиняват взаимно, биеха се и се колеха.

Започнаха пожари, започна глад.

Всички и всичко загиваше.

Епидемията се разрастваше и се придвижваше все по-далеч и по-далеч.

В целия свят можеха да се спасят само няколко души, това бяха чистите и избраните, предназначени да сложат начало на новия човешки род и на новия живот, да обновят и очистят земята, но никой и никъде не беше виждал тези хора, никой не беше чувал тяхното слово и техния глас.

„Престъпление и наказание“, епилог, 1866 г.

…

Кремена Станилова

Едно към едно със сегашното положение и виждане за бъдещето!