Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.01.2014 22:17 - МИСИЯ СОФИЯ
Автор: bojinkata Категория: Новини   
Прочетен: 641 Коментари: 0 Гласове:
2



МИСИЯ СОФИЯ
Публикувано на 14.01.2014 / 20:34 ч. от afera
Не беше дипломатическа мисия, беше бомбена мисия. Англо-американските бомбардировки бяха през зимата на 1943-44 година. Опитвайки да повдигне духа на столичани, кметът на София инженер Иван Иванов публикува стихотворение: “Ще ни бият с огън с бомби, ще се крием в катакомби”. Софиянци добродушно казваха, че по време на бомбардировките една тухла го ударила по главата; той беше много добър кмет. Стихотворението ме направи предубеден към поезията. Поетите са глупаци, казвах и до края на живота си, който вече наближава, не написах, нито преведох един-единствен стих. С годините човек трупа предубеждения. Предубеден съм към ловджиите: как могат да изпитват наслада от убиването на животни? Ревнивците, биещи жените си, са по-лоши от животните, ако кошутата отиде при друг елен, еленът не бие кошутата, бие се с другия елен. Предубеден съм към всички, които гледат тв шоу и сериали, четат просташките вестници. Към осквернителите на гробове и паметници. Тези, които гърмят с пищови, пиратки, фойерверки, ги презирам от бомбардировките 1943-44 година.

В нощното небе над София лъчите на прожекторите опираха в облаците, кръстосваха се да напипат бомбардировач и да го осветят за мишена на зенитчиците от “флака” (Flugzeugabwehrkanone). Бомбардировачите пускаха “flares”. Висящи на парашутчета от коприна, те падаха бавно, превръщаха нощта в ден, за да вижда втората вълна бомбардировачи къде да пуска бомбите. Феерия! Който от нас хлапаците намереше копринено парашутче, после носеше ушита от парашутчето ризка и се фукаше. Шик беше също да имаш немско фенерче не с батерия, а палеца ти на лостче, помпаш лостчето, въртящо на висока предавка мъничко динамо и колкото по-бързо помпаш, толкова по-силно свети фенерчето, докато ти отмалее ръката. Нашата кооперация беше на булевард “Фердинанд” номер 37, който после стана булевард “Толбухин”, а сега е булевард “Левски”. Визави на Попа, а отсреща сиропиталище. Мето, Славчо и другите сирачета притичваха през булеварда при нас, понеже над нашето бомбоубежище в мазето имаше пет етажа с бетонни плочи, а приютът беше в стара триетажна къща, нямаше бетонни плочи, а гредоред. Заедно отивахме и се връщахме от училище “Свети Седмочисленици”, което бомбите сринаха и там сега е Спортната палата. Мето после стана преподавател по правоговор в театралното училище, Славчо нищо не стана, понеже намери една писалка, по-хубава от “Паркер”, но не разбрах дали е “Кавеко” или “Пеликан”, понеже, докато й отвинтваше капачката, писалката гръмна и му откъсна палеца и показалеца на дясната ръка. После всяка нощ сънувах Славчо. В съня ми нищо му нямаше на ръката. Чакахме двамата в училищния медицински кабинет да ни дадат бележка, че сме болни, а бяхме здрави и аз успокоявах Славчо: “Аз ще лъжа, че сме болни, щото съм по-голям и по-хубаво лъжа. Тогава четях “Мнимият болен” на Молиер.”
Бомбардировките продължиха три месеца. US SAC (Strategic Air Command) бомбардираше денем с фугасни бомби, пробиващи няколко бетонни плочи. RAF (Royal Air Force) нощем със запалителни бомбички, опожаряващи само тавана. Нашите недоумяваха. Не знае ли английското разузнаване, че в София няма толкова много стари къщи както в Лондон, Хамбург, Мюнхен, където може да се причини стихиен пожар?

Аз, пикльото, изказвах собствено мнение: англичаните бомбардират по-хубаво, понеже нощем е феерия.

От US бомбите цъфваше като букет взрив бяло-жълто-оранжево-червен отдолу нагоре, земята се тресеше. Серия от взривове се чуха приглушено, без да отекне ехо. Кратерите от тях, загладени от годините, още личат и ще ги видите като конусовидни вдлъбнатини, ако се разходите в гората зад по-късно построената телевизионна кула. Незнаен US бомбардир пуснал бомбите си в гората, за да не убива хора. Недисциплиниран бомбардир в “Мисия София”.
Студена беше зимата 1943-44 година, улиците бяха заледени, не смогваше да ги почисти добрият софийски кмет и лош стихотворец. Това беше добре за бягащите от града софиянци; те изобретиха креватните шейни. Двоен креват, желязната рамка на пружината като плазове на шейна, натоварена с денкове, бохчи, легени, всякаква покъщнина, а под пружината две дъски накръст, за да не се влачи по заледената улица. На една такава шейна върху покъщнината седяха две деца и се смееха, понеже им беше весело да ги возят. “Шейната” я влачеха старец, старица и жена, вероятно майката на децата. Те не се смееха, а пъшкаха, теглейки шейната. Тази картинка си я спомних след години, когато турците бягаха от България и с моята лада Кеворк и аз ги изпровождахме до границата. Багажниците на покривите на турските москвичи също бяха натоварени със сахани, бохчи и покъщнина. Турците не ги съжалих; те не се бяха впрегнали в шейни да си влачат покъщнината.
Вкъщи се завърза спор между трима български офицери може ли два пъти на едно и също място да падне бомба или артилерийски снаряд. Всички знаехме, че Рузвелт казал да не се бомбардира повече София, но Чърчил му писал “Лекарството върши работа, нека да получат още дози, докато София бъде изравнена със земята и земята се засее с картофи.” Знаехме кой какво казал, понеже слухтяхме скупчени около радиото. В Царство България радиоапаратите бяха с пломбирано с червен восък копче за настройка, за да слушаме само радио “София” или немската радиостанция “Донау”. Имаше малки радиоприемници само с едно копче, от което включваш и настройваш на станция. Властта и тях запечата; който има такова радио, да го включва и изключва, вкарвайки и вадейки щепсела от контакта. Върху радиото с много копчета вкъщи нашите поставиха заявление без дата: “Днес детето, както си играело, счупило пломбата.” Готов бях да лъжа, но се обидих, че ме наричат детето. Развинтих задния капак на радиоприемника от златната серия на “Телефункен” с разлети къси вълни, показах как с пръсти мога да извадя кордата от жлеба на шайбата и да я въртя и да улавям всякакви станции, без да счупя пломбата. Но тъпите англичани емисията на радио “Лондон” я започваха с четири удара на тъпан като началото на “Петата” на Бетовен. Ниските тонове проникват през стените, комшиите германофили ги чуваха и донасяха на копоите.
Трима офицери на гости вкъщи спореха може ли на мястото, където падне артилерийски снаряд или авиобомба, да падне втори снаряд или авиобомба. Майор Стоименов от инженерни войски, който беше с жена си Кръстинка, каза, че не може; най-доброто убежище за пехотинеца е в кратера, изровен от току-що паднала бомба или артилерийски снаряд. Майор Минев, авиоинструктор, който беше с жена си леля Кичка, каза, че не му се вярва да може. Кръстникът ми Спайч, подпоручик Димитър Списаревски, който беше с гаджето си Фроса Каблешкова, каза, че всичко може. Надделя майор Стоименов, който вече беше убедил компанията, че не може София да се изравни със земята и да се засеят картофи, както иска Чърчил, защото нищо няма да поникне върху развалините.

Обзаложиха се на една месечна заплата, нищо че на подпоручик Списаревски му беше по-малка заплатата, отколкото на майорите. Никой от тримата нямаше доказателства, но доказателството дойде само. Върху нашата кооперация в малък интервал паднаха две бомби през януари 1944 г. Има архивни снимки в сайта “Изгубената България”.
Спайч не научи, че е спечелил облога. На двайсети декември 1943 година Фроса ми каза по телефона, че Спайч паднал край Панчарево. После казаха, че той треснал водача на ескадрила четиримоторни US “летящи крепости Либерейтър”. После негов приятел летец изтребител ми каза, че последните думи на Спайч по бордовата рация били “Удариха ме в краката тяхната мама”. Приятелят летец не знаеше, аз още по-малко знам какво точно е станало. Дали Спайч връхлетял Либерейтъра, защото с покосени крака е загубил управлението на машината, дали като видял, че тя и без това вече пада, я е насочил към корпуса на челния “Либерейтър b-17″ ?

Но простакът всичко знае. Простаци, знаещи, че Спайча сразил US летци, потрошиха металния му барелеф на гробището на българските летци в София. Не го откраднаха за вторични суровини, потрошиха го.

Путьовци, казваше Спайч, когато се развърташе с някой стол. Той предпочиташе да се бие със стол или нещо друго подръчно, не с юмруци, за да не са натъртени, когато пилотира.

Българските политически путьовци се правят на ударени с тухла по главата за хилядите жертви на англо-американските бомбардировки.

Само партия “Атака” почете жертвите.

Аз негодувам срещу путьовците, които счупиха паметника на Спайч; направиха пред US посолството паметник на US летците, които бомбардираха София. Негодувам срещу сервилността. Про-US форумци миналата сряда се усъмниха, че англо-американците са пускали гърмящи писалки от небето. Без да са помирисвали Вавилон и Багдад, ми обясниха, че US рейнджърите не били разграбили музея в Багдад, те го били пазели от крадци.
Багдадският крадец от едноименния филм ли пренесе на летящото килимче откраднатите от музея експонати да ги продава в нюйоркския клон на Sotheby’s?

Vae victis. Горко на победените. На българите им късали от залъка за репарации, откъснали им земи. Маршал Жуков не на летящо килимче; на два товарни влака изнесе културни ценности от победена Германия.
Жуков приел на бял кон парада на победата в Москва, не Сталин, който се страхувал да не падне от коня. Вярно ли е?
Питайте радиожурналистките бързострелки – те се съревновават в бързоговор, щото Мето не им е преподавал правоговор. Питайте политолозите всезнайковци – обучени са в Харвард или в партийна школа в Горна баня. Ш-ъ-ъ-ъ-т! Тихо! Те сега анализират “Атака”.


Димитри Иванов

В. Сега
http://afera.bg/pozitsia/55004.html
http://afera.bg/pozitsia/55004.html



Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bojinkata
Категория: Новини
Прочетен: 2605613
Постинги: 2662
Коментари: 1809
Гласове: 2757
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829