Постинг
22.06.2017 18:33 -
Назад въже ни чака, напред - куршум и смърт Цанко Дюстабанов
Цанко Дюстабанов - различният войвода от Априлското въстание, който сам дърпа примката на врата си надолу, за да умре по-бързо - страшен и неповторим в своето величие
Дума 23. Юни 2017 , брой: 121 Петра Ташева
Във Велико Търново, на главната улица, е Паметникът на обесените български синове - поборници за свободата. Още в 1867 г. на това място докарват за казън заловените четници на Филип Тотю, а през пролетта на 1876 г. тук са обесени и осъдените на смърт въстаници от Априлското въстание.
На 28 май увисва на бесилката Бачо Киро Петров, на 4 юни - Кънчо Йовев, Гаврил Велков, Станю Тодоров, а на 15 юни са избесени Цанко Дюстабанов, Яким Цанков, поп Иванчо, поп Петков.
На тази показна смърт присъства инкогнито 22-годишният Стамболов - заместил Апостола в подготовката и провеждането на Априлското въстание. Той излиза от скривалището си в Самоводене, преоблича се като циганин-въглищар и се смесва с турската тълпа, за да бъде на смъртта на предостойния и заслужил дълбока почит и уважение Цанко Дюстабанов...
С невероятно твърдото си поведение, с "присъдата", която произнася над Османската империя, той превръща съдебния процес в изобличителен процес на държавните порядки, като предсказва разпада на Османската империя. И показва как трябва да се мре за свободата на Родината.
Паметникът е построен след Освобождението по проект на италианския архитект Джовани Мусути, който е бил на служба във Великотърновската община. Същият архитект проектира и известния в града Стамболов мост. Идеята за Паметника на обесените е на Евгения Кисимова - дъщеря на хаджи Георги Кисимов и сестра на Пандели Кисимов. Всички от рода им са родолюбци и благодетели. Със събраните средства от Дружество "Милосърдие" е издигнат паметникът, открит на 25 юни 1884 г. Оттогава всяка година на 25 юни се провежда панихида в памет на българските герои.
Цанко Дюстабанов не е сред най-първите ни революционери, като Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Волов, Каблешков... Но неговият образ с големи, сериозни очи и увиснали мустаци се нарежда след ликовете на първенците на революционните борби у нас, чийто портрети гледахме като ученици в кабинетите по история на нашите училища. Те ни пленяваха с хубостта си и младостта си, с огнените си погледи, с ореола си от дързост и красота.
Цанко Дюстабанов е син на Христо чорбаджи - богат и уважаван габровски бегликчия. Племенник е на Васил Априлов, родственик е на Николай Палаузов. Роден през 1844 г., в годината на Априлското въстание, той е изпълнил 32 години. Дотогава е завършил класното училище в родния си град, изявил се е с умението си да учи езици. Самообразовал се упорито и е изучил от хора и книги турски, гръцки, италиански, руски и френски език дотолкова, че държал чуждата книга и веднага "четял" на български. Дружал с учители и адвокати.
Изучил така добре тънкостите на турското обичайно и административно право, че бил избран за съдия. В 1872-1873 г. учи и английски език в Робърт колеж в Цариград. В Цариградския султански лицей е съученик на по-късно властващия султан в империята. Умее да управлява, но и да умножава богатството на баща си, който го изпраща в Севлиево да се грижи там за техните ниви, ливади и за воденицата, на която той слага десет камъка, та мели десеторно повече и печалбата от нея се увеличава десет пъти!
С изявите си в управлението, във властването, в печеленето на пари Цанко получава уважението и на турските власти, и на българската интелигенция. Става черковен и училищен настоятел. Канен е за учител по френски в новооткритата Априловска гимназия. За него говорят така:
"Цанко чорбаджи дума нахалост не хвърля и на гнила дъска не стъпва!"
Оформя се като справедлив и щедър общественик, защитава българите в съдебни дела. Вярва, че свободата си ще добием чрез икономически напредък, чрез просвета и образование. Учи, че само умен български народ чрез енергичното си трудолюбие и предприемчивостта си е способен да възкреси загиващата Османска империя. Затуй и организира в Габрово градско събрание, на което присъстващите изготвят махзар (послание), в което искат три неща:
- премахване на стария несправедлив данък "бедел" (за военна охрана), който уж пази българите;
- признаването на българския език като втори официален език в империята;
- разрешаване на редовна военна служба за българите.
Отговор не е получен, което крайно разочарова Цанко Дюстабанов. Той познава прекрасно турското правосъдие и даже е един от преводачите от турски и гръцки на Наполеоновия кодекс, но сега вижда консерватизма и страха от реформи на империята.
Мълчанието го отчайва. Както се казва, "тръгнал за Стамбул, а го пратили в Ямбол!" Надявал се е, че Високата порта ще оцени българите като предприемчиви и прогресивни, като единствени, които могат да извадят империята от кризата, в която е изпаднала!
В такъв момент, през пролетта на 1876 г., когато вече са дошли вестите от 20 април за избухналото в страната въстание, към него се обръщат членовете на Габровския революционен комитет. Те знаят за авторитета на Цанко сред българи и турци и разчитат на неговите водачески качества.
На Гергьовден, когато цялата уханна природа се е засмяла в млада зеленина и ярки цветове, габровските комити "примамват" Дюстабанов уж на празник с печено гергьовско агне, но без капка алкохол - помнят и спазват правилата, завещани от Дякона. И там, в местността Родевото, разкриват на чорбаджията-еволюционист подготовката и плановете за бъдещото въстание.
Мълчи, слуша и гледа със сериозни и умни очи Дюстабанов и "отрязва" с думи, че за него два пътя са останали - или предателство, с което да стане дважди по-почитан и трижди по-богат, или да тръгне с "лудите глави" и да загуби и своята глава.
Тавата с агнето не е докосната, но Цанко отсича: "Идвам с вас!"
Така за една седмица от турския чиновник се ражда революционерът Цанко Дюстабанов - единственият войвода в Априлското въстание без революционно минало.
В следващите десет дни е начело на Габровската западна чета, която отначало е от 200 души, после от още 200. Сетне броят й стига цифрата 1200!
Дюстабанов се изявява като властен водач, но и като различен войвода, умеещ да изисква убеденото подчинение на четниците си. Той е мъж красив, едър, снажен, с открито и чисто лице, с високо и умно чело. Привлича със спокойствието си и вдъхва сигурност. Честността и трезвостта му изключват всякакви илюзии. Ясно вижда и предвижда пътищата, които се откриват пред българските четници.
В манастира, в първата си реч, той не произнася нито една възторжена дума. Трезво изрича, че три са съображенията да вземат оръжието. Самата Турция ги е предизвикала, оръжието е последният начин да се покаже човешко достойнство и всеки човек трябва да го докаже.
Всички оцелели в борбата са запомнили края на речта на Дюстабанов: "Назад въже ни чака, напред - куршум и смърт!" После се служи тържествена литургия за успеха на оръжието и за възкръсваща България. Следва броденето из Габровския Балкан, набъбването на четата, която Цанко брани от излишни кърви, но пази и населението. Не се съгласява с влизането в Габрово - иска да запази града и прочутата Априловска гимназия.
Категорично отказва на застрашеното от четниците турско население, готово да приеме православието, за да оцелее. Заявява:
"Не сме излезли да покръстваме, а да дирим свободата си!"
Зареждат се погроми заради избраната от него тактика на партизанска борба, която той води с четата си в Балкана. Завършват с поражения борбите в Батошево, Кръвеник, Ново село, под Мара Гидик.
Четниците са неподготвени, мислят за семействата и къщите си, за неприбрания и ненахранен добитък. Започват техните бягства и дезертьорства. Войводата изпада в ярост от предателствата, от нарушаването на четническата дисциплина. Неуредиците му причиняват дълбоки страдания. Не спи, размишлява, изисква подчинение, но не от страх, а от разум, от убеденост, че така трябва да бъде, че това е верният път.
Обаче действителността е друга. За десетте дни из Балкана Дюстабанов се убеждава, че народът е още "зелен", че не е узрял да кове бъдещето си сам. Разбира, че не всички могат да живеят и работят според неговите морални правила. Пред съда в Търново казва:
"Дойде ми време да му напиша (на българския народ) едно завещание!"
Сега, почти век и половина по-късно, аз се питам:
х Какво ли щеше да ни завещае Цанко Дюстабанов?
х Ако имаше как да ни види днес, какво ли би ни казал?
х Дали сме успели да "узреем", след като са минали 141 години от Априлското въстание?
Нека всеки от нас сам да си отговори !
И колкото и да се мъчи войводата да пести кръвта, изгорените села се множат! Обезчестено и клано е българското население, осквернени и ограбени са много черкви, изгорени са стотици къщи на хората.
Погромът нанася дълбоки рани в душата на Цанко Дюстабанов. На път за въстаналите села четата нощува при Моровецката скала. Сутринта остават само 10-15 бунтовници, които не са напуснали войводата. Всичките други тихомълком се прибират в селата си...
Военни качества Цанко няма - признава го по-късно. Той разчита на съвестта на бунтовниците. Не дава съгласието си да убият заловените цигани-шпиони от село Гъбене. Не иска да се палят турски села. Въстанието за него е преди всичко ДЕМОНСТРАЦИЯ - да се привлече вниманието на Европа, да се заговори за въстанието, да се разбере за зверствата на турците. Затова и праща писма, дава устни нареждания. Едно такова писмо от Балкана е заловено и представено в съда в Търново. До края на десетдневното скитане из Балкана той не приема борбата на живот и смърт - като останалите водачи в Априлското въстание. Надарен е с друго - със знания и умения да управлява, да властва. Като че ли неговото време е в бъдещата българска държава, която не доживява да види.
И в ден, когато е разярен от празнословието на комитетските хора, Дюстабанов влиза с четата си в последното сражение под Мара Гидик. Ранен е в ръката, раздробен му е лакътят, но запазва достолепието си - не се оплаква, не се окайва и даже се иронизира. Изпада в трескаво състояние, укрива се в Байновци, но е предаден. През нощта унесен го закарват в Габрово, а на другата нощ го откарват в Търново.
Съди го специален съд, оглавен от Али Тефик бей - висш съдия, назначен с указ от Стамбул. Членовете на процеса, поравно турци и българи - правителството иска да покаже законност и справедливост. Съдят се неслучайни хора. Сред тях най-видният е Цанко Дюстабанов - член на турски съд, уважаван и почитан.
Цял месец продължава съдебният процес, който габровецът превръща в изобличителна трибуна. Изявява се като изключителна личност, показва силата на характера и проницателността на ума си.
Условията за затворниците са направо нечовешки. Те са мръсни, гладни, въшлясали, докарани до крайно жалко състояние, не се познават един друг - направо са доведени до оскотяване. Единствен Цанко запазва не само човешки вид, но и самообладание. Откроява се с чистотата си, със стоицизма на тялото и душата си, вбесява с разума си. Своите не го обвиняват, а чуждите се чудят защо този уважаван "техен" чиновник е зарязал служба и богатство и е тръгнал да въстава.
Спретнат, ироничен, даже весел, той се държи гордо. Ръката му е раздробена и вързана на шията, но ходи из затвора тъй, че предизвиква всички път да му сторят и да му станат на крака.
Достолепен Цанко остава до последния миг на краткия си живот. От дете е такъв - не дава на никого да го насилва. Наказват го с бой, а не охка, не пъшка. Съпротивява се, не се оставя да го командват, да властват над него. Всякога и във всичко се владее. И сега, в зандана, турците се обръщат към него с "бинбаши" (хилядник, полковник, б.а.). Дават му стол да седне, поднасят му кафе и цигара.
А той не пожалва нито своите, нито чуждите. Говори на перфектен турски език за подвежданията на комитетските хора, за грешките им. Не спестява и своите пропуски. Прави пред съда разкрития, говори за лошата организация на въстанието, за разминаването между думи и дела, като не скрива имената на виновните и ги призовава да си понесат отговорността.
Поведението му пред съда не е бабаитско, а ярко и разобличаващо. Не мълчи геройски, а приказва тъй честно и откровено за грешките и предизвикателствата на турската държава, за пропуските и вината на комитетските хора, за пораженията, че главите на съдиите пламват!
Излизат да се охладят, да си отдъхнат! Боже, на какво ги прави този гяур!
В спомените на чорбаджи Юрдан от Елена (бащата на Мина Тодорова), също член на този съд в Търново, е предадена силата на характера на Цанко Дюстабанов, с която смайва и турци, и българи. Саами бей - един от турските съдии, казва на чорбаджи Юрдан:
"Вижте се с вашите колеги българи и се споразумейте да направите предложение в Комисията да се попроси милост от Султана за Цанка. Я вижте какъв е млад и достоен чиляк, язък е за младините му!"
Турците разчитат много на срещата на Цанко Дюстабанов с майка му. Вярват, че тогава ще го видят друг - разнежен, слаб, омилостивен. Нищо подобно не става! И майката, и синът са толкова твърди, че с държанието си потрисат свидетелите на тази инквизиция. Цанко развързва ранената си ръка и изважда от раздробения си лакът една костица - дава я на майка си, да я има за спомен от чедото, което не е успяло да изплати синовния си дълг...
Съдиите прибягват до коварно средство - пускат слух, че Цанко ще бъде помилван от самия султан, като очакват криминалистите да се разгневят, а своите да го възненавидят - зер оправдан е този, който ги е въвел в съзаклятието!
Никакъв резултат! Цанко Дюстабанов не е разобличен, не показва малодушие, остава все така спокоен, недосегаем и ироничен. А турците ги боли, че до вчера "техният" човек така се е отрекъл от тях, че тръгнал срещу тях, а отгоре на всичко им говорел за техните грешки, за тяхното бъдещо поражение.
В последния ден от съдебния процес съдията се обръща към Дюстабанов със следните думи:
"Цанко, ефенди, ти като си такъв умен човек, който знаеш историята и толкова други науки, па познаваш и нашите оръжия и сила, как можа и ти да се увлечеш в тая глупава работа и да станеш бунтовник?"
Отговорът:
"Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието са във вашите ръце, че със сила ние не ще ви надвием. Но зная още, че вие сте варвари и тирани, че поради въстанието вие ще нападнете невинните и мирни жители и ще направите зверства. Нашата цел не е била да ви надвием със сила, но само да ви предизвикаме и да направите зверства, които вече направихте премного, и благодарение на което се компрометирахте пред целия образован свят, а тая наша цел е достигната вече. Бъдете следователно известени, че НИЕ ПОБЕДИХМЕ - Европа се възмути от вашите зверства и тя скоро ще дойде да ви изгони от тука. Затова - стягайте се да бягате към Анадола! Европа се насити на лъжите ви и тя вече не ви вярва. ВАШАТА СЕ СВЪРШИ ВЕЧЕ!"
Нито за миг Цанко Дюстабанов не вярва, че ще успее въстанието, че с него ще бъде извоювана свободата на България. Той тръгва с мисълта, че трябва да се разчуе из света, из Европа за зверствата, на които е подложен народът ни. Знае, че си е сложил главата в торбата, но е убеден, че на народа трябва да му се покаже поне как да мре за свободата си. Казвал го е и го повтаря под въжето - за него бесилката не е страшна!
Какъв обрат! Съдят Цанко Дюстабанов, а той съди системата, осъжда цялата Османска империя и й предвижда скорошен крах!
Питат го къде иска да бъде обесен,той спокойно и разсъдливо казва:
"В Търново, че е по-голям град, ще бъда по-салтанатлия, по-тържествено ще е..."
На другия ден му прочитат присъдата, за която е "помогнал" на колегите си - турски съдии. Издиктувал им е присъдата си по чл. 55,56 и 57 от Императорския наказателен закон. И на 15 юни 1876 г. го водят към бесилката. Вече са обесени Еким Цанков, поп Иванчо. Цанко Дюстабанов раздава колкото има пари в себе си и не увисва безсилен на въжето, а сам дърпа примката надолу, та по-бърза и по-сигурна да е смъртта!
Хилядното множество замира при вида на гордия, красив и млад мъж. Никой от тълпата, събрана от турците, не посмява нито да викне, нито да проговори, камо ли да хвърли камъни и гнили плодове към този необичайно голям и силен бунтовник. И в смъртта си той е страшен - смайва с величието си!
Ето как историята сама "изважда" от Цанко Дюстабанов герой, който, според Стефан Стамболов, е направил за Априлското въстание толкова, че всичките търновски апостоли не ще го надминат! Той не е от плеядата заклети революционери, не е от "лудите глави", които пишат кърваво писмо, развяват байраци из Балкана и Средногорието. Те са клани, убивани, палени. Всички - предадени.
Дюстабанов е от съвсем друга "кръвна група", различно е неговото верую. Той само чете букурещките вестници, но през всичките си тридесет и две години живее, гори и се готви за онези мигове, когато ще докаже и покаже, че наистина е ДОСТОЕН БЪЛГАРИН!
Той успява да изпълни завета на Христо Ботев:
"Няма власт над онази глава, която е решила да се отдели от раменете си!
Дума 23. Юни 2017 , брой: 121 Петра Ташева
Във Велико Търново, на главната улица, е Паметникът на обесените български синове - поборници за свободата. Още в 1867 г. на това място докарват за казън заловените четници на Филип Тотю, а през пролетта на 1876 г. тук са обесени и осъдените на смърт въстаници от Априлското въстание.
На 28 май увисва на бесилката Бачо Киро Петров, на 4 юни - Кънчо Йовев, Гаврил Велков, Станю Тодоров, а на 15 юни са избесени Цанко Дюстабанов, Яким Цанков, поп Иванчо, поп Петков.
На тази показна смърт присъства инкогнито 22-годишният Стамболов - заместил Апостола в подготовката и провеждането на Априлското въстание. Той излиза от скривалището си в Самоводене, преоблича се като циганин-въглищар и се смесва с турската тълпа, за да бъде на смъртта на предостойния и заслужил дълбока почит и уважение Цанко Дюстабанов...
С невероятно твърдото си поведение, с "присъдата", която произнася над Османската империя, той превръща съдебния процес в изобличителен процес на държавните порядки, като предсказва разпада на Османската империя. И показва как трябва да се мре за свободата на Родината.
Паметникът е построен след Освобождението по проект на италианския архитект Джовани Мусути, който е бил на служба във Великотърновската община. Същият архитект проектира и известния в града Стамболов мост. Идеята за Паметника на обесените е на Евгения Кисимова - дъщеря на хаджи Георги Кисимов и сестра на Пандели Кисимов. Всички от рода им са родолюбци и благодетели. Със събраните средства от Дружество "Милосърдие" е издигнат паметникът, открит на 25 юни 1884 г. Оттогава всяка година на 25 юни се провежда панихида в памет на българските герои.
Цанко Дюстабанов не е сред най-първите ни революционери, като Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Волов, Каблешков... Но неговият образ с големи, сериозни очи и увиснали мустаци се нарежда след ликовете на първенците на революционните борби у нас, чийто портрети гледахме като ученици в кабинетите по история на нашите училища. Те ни пленяваха с хубостта си и младостта си, с огнените си погледи, с ореола си от дързост и красота.
Цанко Дюстабанов е син на Христо чорбаджи - богат и уважаван габровски бегликчия. Племенник е на Васил Априлов, родственик е на Николай Палаузов. Роден през 1844 г., в годината на Априлското въстание, той е изпълнил 32 години. Дотогава е завършил класното училище в родния си град, изявил се е с умението си да учи езици. Самообразовал се упорито и е изучил от хора и книги турски, гръцки, италиански, руски и френски език дотолкова, че държал чуждата книга и веднага "четял" на български. Дружал с учители и адвокати.
Изучил така добре тънкостите на турското обичайно и административно право, че бил избран за съдия. В 1872-1873 г. учи и английски език в Робърт колеж в Цариград. В Цариградския султански лицей е съученик на по-късно властващия султан в империята. Умее да управлява, но и да умножава богатството на баща си, който го изпраща в Севлиево да се грижи там за техните ниви, ливади и за воденицата, на която той слага десет камъка, та мели десеторно повече и печалбата от нея се увеличава десет пъти!
С изявите си в управлението, във властването, в печеленето на пари Цанко получава уважението и на турските власти, и на българската интелигенция. Става черковен и училищен настоятел. Канен е за учител по френски в новооткритата Априловска гимназия. За него говорят така:
"Цанко чорбаджи дума нахалост не хвърля и на гнила дъска не стъпва!"
Оформя се като справедлив и щедър общественик, защитава българите в съдебни дела. Вярва, че свободата си ще добием чрез икономически напредък, чрез просвета и образование. Учи, че само умен български народ чрез енергичното си трудолюбие и предприемчивостта си е способен да възкреси загиващата Османска империя. Затуй и организира в Габрово градско събрание, на което присъстващите изготвят махзар (послание), в което искат три неща:
- премахване на стария несправедлив данък "бедел" (за военна охрана), който уж пази българите;
- признаването на българския език като втори официален език в империята;
- разрешаване на редовна военна служба за българите.
Отговор не е получен, което крайно разочарова Цанко Дюстабанов. Той познава прекрасно турското правосъдие и даже е един от преводачите от турски и гръцки на Наполеоновия кодекс, но сега вижда консерватизма и страха от реформи на империята.
Мълчанието го отчайва. Както се казва, "тръгнал за Стамбул, а го пратили в Ямбол!" Надявал се е, че Високата порта ще оцени българите като предприемчиви и прогресивни, като единствени, които могат да извадят империята от кризата, в която е изпаднала!
В такъв момент, през пролетта на 1876 г., когато вече са дошли вестите от 20 април за избухналото в страната въстание, към него се обръщат членовете на Габровския революционен комитет. Те знаят за авторитета на Цанко сред българи и турци и разчитат на неговите водачески качества.
На Гергьовден, когато цялата уханна природа се е засмяла в млада зеленина и ярки цветове, габровските комити "примамват" Дюстабанов уж на празник с печено гергьовско агне, но без капка алкохол - помнят и спазват правилата, завещани от Дякона. И там, в местността Родевото, разкриват на чорбаджията-еволюционист подготовката и плановете за бъдещото въстание.
Мълчи, слуша и гледа със сериозни и умни очи Дюстабанов и "отрязва" с думи, че за него два пътя са останали - или предателство, с което да стане дважди по-почитан и трижди по-богат, или да тръгне с "лудите глави" и да загуби и своята глава.
Тавата с агнето не е докосната, но Цанко отсича: "Идвам с вас!"
Така за една седмица от турския чиновник се ражда революционерът Цанко Дюстабанов - единственият войвода в Априлското въстание без революционно минало.
В следващите десет дни е начело на Габровската западна чета, която отначало е от 200 души, после от още 200. Сетне броят й стига цифрата 1200!
Дюстабанов се изявява като властен водач, но и като различен войвода, умеещ да изисква убеденото подчинение на четниците си. Той е мъж красив, едър, снажен, с открито и чисто лице, с високо и умно чело. Привлича със спокойствието си и вдъхва сигурност. Честността и трезвостта му изключват всякакви илюзии. Ясно вижда и предвижда пътищата, които се откриват пред българските четници.
В манастира, в първата си реч, той не произнася нито една възторжена дума. Трезво изрича, че три са съображенията да вземат оръжието. Самата Турция ги е предизвикала, оръжието е последният начин да се покаже човешко достойнство и всеки човек трябва да го докаже.
Всички оцелели в борбата са запомнили края на речта на Дюстабанов: "Назад въже ни чака, напред - куршум и смърт!" После се служи тържествена литургия за успеха на оръжието и за възкръсваща България. Следва броденето из Габровския Балкан, набъбването на четата, която Цанко брани от излишни кърви, но пази и населението. Не се съгласява с влизането в Габрово - иска да запази града и прочутата Априловска гимназия.
Категорично отказва на застрашеното от четниците турско население, готово да приеме православието, за да оцелее. Заявява:
"Не сме излезли да покръстваме, а да дирим свободата си!"
Зареждат се погроми заради избраната от него тактика на партизанска борба, която той води с четата си в Балкана. Завършват с поражения борбите в Батошево, Кръвеник, Ново село, под Мара Гидик.
Четниците са неподготвени, мислят за семействата и къщите си, за неприбрания и ненахранен добитък. Започват техните бягства и дезертьорства. Войводата изпада в ярост от предателствата, от нарушаването на четническата дисциплина. Неуредиците му причиняват дълбоки страдания. Не спи, размишлява, изисква подчинение, но не от страх, а от разум, от убеденост, че така трябва да бъде, че това е верният път.
Обаче действителността е друга. За десетте дни из Балкана Дюстабанов се убеждава, че народът е още "зелен", че не е узрял да кове бъдещето си сам. Разбира, че не всички могат да живеят и работят според неговите морални правила. Пред съда в Търново казва:
"Дойде ми време да му напиша (на българския народ) едно завещание!"
Сега, почти век и половина по-късно, аз се питам:
х Какво ли щеше да ни завещае Цанко Дюстабанов?
х Ако имаше как да ни види днес, какво ли би ни казал?
х Дали сме успели да "узреем", след като са минали 141 години от Априлското въстание?
Нека всеки от нас сам да си отговори !
И колкото и да се мъчи войводата да пести кръвта, изгорените села се множат! Обезчестено и клано е българското население, осквернени и ограбени са много черкви, изгорени са стотици къщи на хората.
Погромът нанася дълбоки рани в душата на Цанко Дюстабанов. На път за въстаналите села четата нощува при Моровецката скала. Сутринта остават само 10-15 бунтовници, които не са напуснали войводата. Всичките други тихомълком се прибират в селата си...
Военни качества Цанко няма - признава го по-късно. Той разчита на съвестта на бунтовниците. Не дава съгласието си да убият заловените цигани-шпиони от село Гъбене. Не иска да се палят турски села. Въстанието за него е преди всичко ДЕМОНСТРАЦИЯ - да се привлече вниманието на Европа, да се заговори за въстанието, да се разбере за зверствата на турците. Затова и праща писма, дава устни нареждания. Едно такова писмо от Балкана е заловено и представено в съда в Търново. До края на десетдневното скитане из Балкана той не приема борбата на живот и смърт - като останалите водачи в Априлското въстание. Надарен е с друго - със знания и умения да управлява, да властва. Като че ли неговото време е в бъдещата българска държава, която не доживява да види.
И в ден, когато е разярен от празнословието на комитетските хора, Дюстабанов влиза с четата си в последното сражение под Мара Гидик. Ранен е в ръката, раздробен му е лакътят, но запазва достолепието си - не се оплаква, не се окайва и даже се иронизира. Изпада в трескаво състояние, укрива се в Байновци, но е предаден. През нощта унесен го закарват в Габрово, а на другата нощ го откарват в Търново.
Съди го специален съд, оглавен от Али Тефик бей - висш съдия, назначен с указ от Стамбул. Членовете на процеса, поравно турци и българи - правителството иска да покаже законност и справедливост. Съдят се неслучайни хора. Сред тях най-видният е Цанко Дюстабанов - член на турски съд, уважаван и почитан.
Цял месец продължава съдебният процес, който габровецът превръща в изобличителна трибуна. Изявява се като изключителна личност, показва силата на характера и проницателността на ума си.
Условията за затворниците са направо нечовешки. Те са мръсни, гладни, въшлясали, докарани до крайно жалко състояние, не се познават един друг - направо са доведени до оскотяване. Единствен Цанко запазва не само човешки вид, но и самообладание. Откроява се с чистотата си, със стоицизма на тялото и душата си, вбесява с разума си. Своите не го обвиняват, а чуждите се чудят защо този уважаван "техен" чиновник е зарязал служба и богатство и е тръгнал да въстава.
Спретнат, ироничен, даже весел, той се държи гордо. Ръката му е раздробена и вързана на шията, но ходи из затвора тъй, че предизвиква всички път да му сторят и да му станат на крака.
Достолепен Цанко остава до последния миг на краткия си живот. От дете е такъв - не дава на никого да го насилва. Наказват го с бой, а не охка, не пъшка. Съпротивява се, не се оставя да го командват, да властват над него. Всякога и във всичко се владее. И сега, в зандана, турците се обръщат към него с "бинбаши" (хилядник, полковник, б.а.). Дават му стол да седне, поднасят му кафе и цигара.
А той не пожалва нито своите, нито чуждите. Говори на перфектен турски език за подвежданията на комитетските хора, за грешките им. Не спестява и своите пропуски. Прави пред съда разкрития, говори за лошата организация на въстанието, за разминаването между думи и дела, като не скрива имената на виновните и ги призовава да си понесат отговорността.
Поведението му пред съда не е бабаитско, а ярко и разобличаващо. Не мълчи геройски, а приказва тъй честно и откровено за грешките и предизвикателствата на турската държава, за пропуските и вината на комитетските хора, за пораженията, че главите на съдиите пламват!
Излизат да се охладят, да си отдъхнат! Боже, на какво ги прави този гяур!
В спомените на чорбаджи Юрдан от Елена (бащата на Мина Тодорова), също член на този съд в Търново, е предадена силата на характера на Цанко Дюстабанов, с която смайва и турци, и българи. Саами бей - един от турските съдии, казва на чорбаджи Юрдан:
"Вижте се с вашите колеги българи и се споразумейте да направите предложение в Комисията да се попроси милост от Султана за Цанка. Я вижте какъв е млад и достоен чиляк, язък е за младините му!"
Турците разчитат много на срещата на Цанко Дюстабанов с майка му. Вярват, че тогава ще го видят друг - разнежен, слаб, омилостивен. Нищо подобно не става! И майката, и синът са толкова твърди, че с държанието си потрисат свидетелите на тази инквизиция. Цанко развързва ранената си ръка и изважда от раздробения си лакът една костица - дава я на майка си, да я има за спомен от чедото, което не е успяло да изплати синовния си дълг...
Съдиите прибягват до коварно средство - пускат слух, че Цанко ще бъде помилван от самия султан, като очакват криминалистите да се разгневят, а своите да го възненавидят - зер оправдан е този, който ги е въвел в съзаклятието!
Никакъв резултат! Цанко Дюстабанов не е разобличен, не показва малодушие, остава все така спокоен, недосегаем и ироничен. А турците ги боли, че до вчера "техният" човек така се е отрекъл от тях, че тръгнал срещу тях, а отгоре на всичко им говорел за техните грешки, за тяхното бъдещо поражение.
В последния ден от съдебния процес съдията се обръща към Дюстабанов със следните думи:
"Цанко, ефенди, ти като си такъв умен човек, който знаеш историята и толкова други науки, па познаваш и нашите оръжия и сила, как можа и ти да се увлечеш в тая глупава работа и да станеш бунтовник?"
Отговорът:
"Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието са във вашите ръце, че със сила ние не ще ви надвием. Но зная още, че вие сте варвари и тирани, че поради въстанието вие ще нападнете невинните и мирни жители и ще направите зверства. Нашата цел не е била да ви надвием със сила, но само да ви предизвикаме и да направите зверства, които вече направихте премного, и благодарение на което се компрометирахте пред целия образован свят, а тая наша цел е достигната вече. Бъдете следователно известени, че НИЕ ПОБЕДИХМЕ - Европа се възмути от вашите зверства и тя скоро ще дойде да ви изгони от тука. Затова - стягайте се да бягате към Анадола! Европа се насити на лъжите ви и тя вече не ви вярва. ВАШАТА СЕ СВЪРШИ ВЕЧЕ!"
Нито за миг Цанко Дюстабанов не вярва, че ще успее въстанието, че с него ще бъде извоювана свободата на България. Той тръгва с мисълта, че трябва да се разчуе из света, из Европа за зверствата, на които е подложен народът ни. Знае, че си е сложил главата в торбата, но е убеден, че на народа трябва да му се покаже поне как да мре за свободата си. Казвал го е и го повтаря под въжето - за него бесилката не е страшна!
Какъв обрат! Съдят Цанко Дюстабанов, а той съди системата, осъжда цялата Османска империя и й предвижда скорошен крах!
Питат го къде иска да бъде обесен,той спокойно и разсъдливо казва:
"В Търново, че е по-голям град, ще бъда по-салтанатлия, по-тържествено ще е..."
На другия ден му прочитат присъдата, за която е "помогнал" на колегите си - турски съдии. Издиктувал им е присъдата си по чл. 55,56 и 57 от Императорския наказателен закон. И на 15 юни 1876 г. го водят към бесилката. Вече са обесени Еким Цанков, поп Иванчо. Цанко Дюстабанов раздава колкото има пари в себе си и не увисва безсилен на въжето, а сам дърпа примката надолу, та по-бърза и по-сигурна да е смъртта!
Хилядното множество замира при вида на гордия, красив и млад мъж. Никой от тълпата, събрана от турците, не посмява нито да викне, нито да проговори, камо ли да хвърли камъни и гнили плодове към този необичайно голям и силен бунтовник. И в смъртта си той е страшен - смайва с величието си!
Ето как историята сама "изважда" от Цанко Дюстабанов герой, който, според Стефан Стамболов, е направил за Априлското въстание толкова, че всичките търновски апостоли не ще го надминат! Той не е от плеядата заклети революционери, не е от "лудите глави", които пишат кърваво писмо, развяват байраци из Балкана и Средногорието. Те са клани, убивани, палени. Всички - предадени.
Дюстабанов е от съвсем друга "кръвна група", различно е неговото верую. Той само чете букурещките вестници, но през всичките си тридесет и две години живее, гори и се готви за онези мигове, когато ще докаже и покаже, че наистина е ДОСТОЕН БЪЛГАРИН!
Той успява да изпълни завета на Христо Ботев:
"Няма власт над онази глава, която е решила да се отдели от раменете си!
Героят- грешник Фердинанд
Бог да прости загиналите руснаци, но сам...
На час по лъжичка, за да няма пресищане....
Бог да прости загиналите руснаци, но сам...
На час по лъжичка, за да няма пресищане....
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари